Адвокатите на нефтения полугигант ЛУКойл очевидно са заложили на късата памет на гражданите и на съда, излагайки аргументите си днес на започналия процес за отнетите лицензи на рафинерията за данъчни складове пред Софийския административен съд.
Откровено се разминават твърденията на защитния екип на ЛУКойл, че наредбата за монтиране на уреди за онлайн проследяване на нефтопродуктите се спазва откакто е приета, при положение, че не само България и Русия, а и света разбра, че компанията нехае за ангажиментите, които й се вменяват от българското законодателство. За което и беше санкционирана от Агенция митници.
Странно разногласие се получава между президента на ЛУКойл – Вагит Алекперов, радетел за еднакви правила на играта без изключения, поне на думи, и твърденията на българските юристи, защитаващи рафинерията, че същият се е срещал с премиера, искайки отсрочка за монтаж на уредите. Дали наистина са се срещали, българският съд, още по-малко българските граждани, има как да узнаят. Ако обаче “великите” от ЛУКойл имаха намерение да уважат законите на страната, на чиято територия оперират, щяха да предоставят на съда договори за проектиране и изработка на уредите и някакви авансови плащания. При това с дати от 2010 година.
Очевидно такива не са показани. Защо? Елементарно. Защото такива няма. Защото когато десет години работиш без никой да те проверява какво точно правиш (разбирай произвеждаш), усещането за надсистемност, надзаконност, безнаказаност, недосегаемост, всемогъщество и величие, граничи с божественото.
Втория аргумент на защитниците на ЛУКойл, относно забавения монтаж на уредите на пристанище Росенец, касае срока, от който то е предоставено на концесия. Според тях същия започнал да тече от 30 юли, седмица след отнемането на лицензите.
Справка в регистрите на Министерски съвет обаче опровергава тезата им. С Решение № 172 от 22 март 2011 г., правителството на ПП ГЕРБ предоставя на концесия за 35 години на „Лукойл Нефтохим Бургас“ – АД пристанищен терминал Росенец, за което рафинерията е депозирала искане още на 10 септември 2004 година! В т. 17 на същото Решение е записано, че до месец трябва да е подписан договора и то да влезе в сила. Твърде наивни са твърденията, че не било възможно извършването на монтажни работи на терминала, понеже той бил публична собственост.
За успокоение на публиката ”законопослушния” новопроизведен “говорител” на компанията, а иначе член на Надзорния й съвет и директор на “ЛУКойл България” В. Златев обеща преди дни да осигури уредите за Росенец след … има-няма три години. До тогава – пътища много. Съдебни процедурни хватки също.
Като тази да се иска становище на Европейския съд в Люксембург относно противоречия между българското и европейското законодателство. Ако българският съд се “върже” на номерата на ЛУКойл и прати такова питане, нищо чудно и три години да са малко за окончателно произнасяне по делото. През това време току виж ЛУКойл доказали, че са най-дискриминираната компания в България, българският пазар пък е същинска инквизиция за тях и те горките работят единствено за чест и слава тук. Милите. Да им вярваме ли? Аз мисля, да следваме съвета на Сократ – не вярвайте, а търсете!