Странният закон на взаимодействието: Колкото повече помагате- толкова по-зле ще се отнасят към вас

zakon

„Този, който може всичко, е виновен за всичко.“

В трудни ситуации се нуждаем от помощ. И когато я получим, понякога решаваме, че са ни задължени още и още. Ставаме взискателни, дори придирчиви и ревниви. Ставаме „тежък случай“ за някой, който се е опитал да помогне.

Как и защо се случва това? И трябва ли да се помага на хората „до последно“, въпреки агресията и неблагодарността?

Има такъв анекдот:
Просяк стои близо до храма и моли за милостиня. Един богат човек всеки път давал на просяка големи суми пари. И изведнъж изчезнал. Просякът се притеснява, чака. Няколко седмици по-късно просякът отново се срещна с благодетеля си.

– Къде изчезнахте? – попитал той тревожно.
– Ходихме с жена ми на море – радостно отговаря събеседникът.
– На море, значи …
– Да. На море.
– И това с моите пари!?

Казват, че подобна история се случила и с Айнщайн. Веднъж той срещнал жена, която седяла на тротоара и плачела. Когато я попитал какво се е случило, жената му разказала тъжна история за това как отишла на пазара, за да купи продукти за рождения си ден.

Тя събирала тези пари няколко месеца. И сега и откраднали портфейла с парите. Няма пари, няма храна, няма с какво да почерпи гостите, няма празник. Ученият бил разтърсен от скръбта на жената затова й дал изгубената сума. Жената обаче продължила да плаче още по- горчиво.

– Защо плачете?- попитал Айнщайн. – Дадох ви също толкова пари.

– Да – обърнала тя към него разплаканото си и изкривено от обида лице. – А портфейла?

Ако се замислим над тази история и се запитаме какво се е случило с жената, отговорите ще са горе – долу такива: „На нея всичко и е малко“ или „Тя е алчна,“ или „Тя е неблагодарна, инфантилна“, но няма да са удовлетворителни.

Тук е важно да се съсредоточим върху това, че жената, след като е претърпяла сериозна загуба, иска не само помощ, не само компенсиране на загубата, но и да постигне такъв ефект, сякаш нищо не се е случило. Ефектът на пълното отстраняване на травматичните обстоятелства.

Това е приказен, вълшебен ефект. Когато всемогъщият човек напълно елиминира последствията от травмата. – И аз чувствам, че съм защитен. Сякаш всичко е наред. Дали всичко е наред с това усещане?

Желанието да бъдем абсолютно защитени е присъщо за всеки от нас. Философът Гилбърт Симондон в книгата си „За животното и човека“ пише:

„Човекът няма нищо. Той лежи безпомощен, не може да се движи, докато птиците сами си намират храната, а насекомите веднага след като се родят, знаят къде да отидат, да полетят във въздуха. Човекът не знае нищо …

Той е принуден да учи всичко от нулата, в продължение на много години живее чрез грижите на родителите си, докато не започне да печели сам и да преодолява опасностите, с които се сблъсква. Но в замяна е получил разум – човекът е единственото живо същество, което може да стои в цял ръст и да гледа към небето. „

Можете да добавите – и да се моли на Бог, познавайки Го.

Да осъзнава своята незащитеност за човека е болезнено и тревожно. Това е само една от причините, поради която човек иска да си пофантазира не само за една добре дозирана помощ, не само за участие, което има свои граници, за това, че за него всичко е решено, а и да не чувства тази несигурност цял живот. И дори ако такъв човек дълбоко страда, не е възможно да му се даде всичко.

Докато човек не изгради зрели отношения и зряла защита в тази несигурност, той ще се стреми към незряла защита.

Един пример е „търсене на всемогъща майка“. Защото като дете на него му изглежда, че родителите са всемогъщи. Този етап настъпва, когато детето започне да предполага, че уютът и топлината, млякото и комфорта не са резултат от всемогъщата му грижа за себе си, а от грижата на възрастните.

Детето ще порасне, вярата ще се стопи, но нейните останки винаги ще бъдат с него. И от това доколко, вече порасналото дете ще бъде съпричастно към тези всемогъщи „възрастни“, ще зависи това доколко ще се чувства състоятелен.

Ето защо хората ценят „звездите“ и „силните на деня“. Всички ние имаме очакване за всемогъщ и неразрушима майка, майка опора, която ще задоволи всичките ни нужди. А когато някой е по-силен от нас, тези фантазии се активират. Но когато „всемогъщата майка“ откаже, „детето“ се възмущава. То е лишено от своята собственост.

В опростена форма всичко това обикновено се приписва на недолюбване. Но проблемът е в това, че принципът на удоволствието се стреми да стане тотален. С други думи, несъзнателното желание на човек е да не чувства неудоволствие по принцип.

Но Всяко напрежение и неудовлетвореност – това е голям проблем за принципа на удоволствието. Ето защо развитието винаги е фрустрация.

„Всемогъщата майка“ също така е и неразрушима. Което означава, че във връзка с това може да бъде към нея и жесток, садистичен и неблагодарен – тя ще издържи. Съответно, колкото повече подкрепяме тези фантазии у онези, на които помагаме, толкова по-големи пристъпи на агресия провокираме.

И дори ако някой успее да представи себе си като „всемогъща майка, която може да направи всичко и е готова на всичко“, той ще се изправи пред ново предизвикателство: онзи, който може да направи всичко, е виновен за всичко.