Паулу Коелю: Четирите препятствия за постигането на вашите мечти

Paulo-coelho1

1. Първото се състои в това, че на човек още от детството му се внушава, че това, което той най-много желае в живота, е просто невъзможно. С тази мисъл той расте и всяка година в душата му се трупат все повече предразсъдъци и страхове, преизпълва се с чувство за вина.

2. Ако човек все пак има смелостта да открие и извлече мечтата си от дълбините на душата си, а не да се откаже от борбата за нейната реализация, го чака следващото изпитание: любовта. Той знае какво би искал да постигне или да изпита в живота, но се страхува, че ако изостави всичко и последва мечтата си, той ще причини болка и страдание на близките си.

От всички четири, това препятствие е най-коварното, защото то като че ли е обвито в някакаква аура на святост – един вид отказ от радостта на творенето и плодовете на победата. Само когато човек осъзнае, че той е достоен за това, за което се бори толкова страстно, той се превръща в инструмент в ръцете на Господа и той открива смисъла на престоя си тук, на Земята.

Децата се отказват от мечтите си, за да угодят на родителите си, родителите се отричат от самия живот, за да угодят на децата си, болката и мъченията оправдават с това, което трябва да носи само радост – любовта.

Ние твърдим, че нашите мечти са просто детински глупости, които не могат да бъдат реализирани, или че те се раждат само защото не знаем много за това, какво наистина е животът. Ние убиваме нашите мечти, защото се страхуваме да встъпим в Истинската Битка.

Първият признак, че сме започнали да убиваме мечтата си, е, когато изведнъж се окаже, че нямаме достатъчно време.

Вторият признак, че нашата мечта умира, е придобиването на опит. Преставаме да възприемаме живота като едно голямо приключение и започваме да мислим, че ще бъде мъдро, справедливо и правилно от наша страна, да не изискваме твърде много от живота.

Когато се опитваме да излезем отвъд стените на всекидневното ни рутинно съществуване, до нас достига миризмата на прах и пот, ние виждаме жадните очи на войниците, чуваме трясъка на счупени копия, чувстваме горчивината на поражението. Но не ни е дадено да разбираме радостта, великата радост, която изпълва сърцата на всички, които се борят. Защото за тях не е важно дали печелят или губят – а само че водят Истинска Битка.

И накрая, третият признак на изгубената мечта – това е умиротворението. Животът е като неделна вечер: ние не изискваме много от живота, но и почти нищо не жертваме.

Ние започваме да се смятаме за възрастни, зрели хора, които вярват, че най-накрая са се отървали от детските мечти, от младежките фантазии, и се стремим само, както се казва, към успех в работата и личния живот. И се изненадваме, когато нашите връстници изведнъж заявят, че се нуждаят от нещо повече в живота. Всъщност, дълбоко в себе си, се досещаме, че всичко това се случва с нас, защото отказвахме да се борим за мечтата си – отказахме да се присъединим към Истинската Битка.

Когато се отказваме от мечтата си и се умиротворяваме … тогава навлизаме в кратък период на спокойния живот. Но тогава мъртвите мечти започват да се разлагат и да тлеят вътре в нас, отравяйки цялото ни съществуване.

В началото ставеме жестоки с близките хора, а и след това и със самите себе си. Тогава хората развиват умствени и физически заболявания. Нашата страхливост ни води само до онова, което се опитахме да избегнем, отказвайки да се борим – към разочарование и поражение.

И тогава, един ден смрадта на гниещи мечти става просто непоносима, започваме да се задушаваме и да желаем смъртта. Смърт, която ще ни освободи от нашата самоувереност, от нашите дела и от убийствената тишина на неделните вечери.

Паулу Коелю