Да! Става въпрос за АЕЦ “Козлодуй” и съдбата на т.нар. “малки” блокове. Провокира ме стартиралата PR кампания на правителството “Искам светлина”, филма на Т. Томов и пъстрото политическо говорене по темата.
Аз гледам на ситуацията от друг ъгъл. Струва ми се, че това което се случи в годините с “Козлодуй” и това, което се опитва правителството да прави днес, трябва да започне от една отправна точка – тази за ОТГОВОРНОСТТА. Неудобната отговорност. На българските политици и на българските специалисти. Отговорност, която днес никой не иска да признае. Нито един от съпричастните към процеса на затваряне на блоковете не чух, нито прочетох, да признава тази отговорност. Затова я нарекох НЕУДОБНАТА ОТГОВОРНОСТ!
“Заклевам се в името на Р България да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа”. Това са клетвените слова, които произнася всеки депутат и член на правителство при встъпване в длъжност. Доколко личностите, облечени във власт ги осъзнават и приемат като собствена позиция, доколко са готови да отстояват клетвата … сложен въпрос с не еднозначен отговор. Също като въпроса за Първа Атомна.
И така, как и кога започва всичко.
Началото
В далечната 1966 г между България и СССР /тогава/ е подписана спогодба за построяване на АЕЦ. На 06.04.1970 г е даден старт на строителството. За 23 години са построени 6 блока с обща мощност 3 760 МВт или както следва по година на въвеждане в експлоатация 1 блок – 1974 г, 2 блок – 1975 г, 3 блок – 1980 г, 4 блок – 1982 г /т.нар. “малки” тип ВВЕР 440/В 230/, 5 блок – 1988 г и 6 блок – 1993 г /тип ВВЕР 1000/В 320/.
До 1992 г България експлоатира и 48 мини, от които добива уран /среден добив 400 т годишно, достигнал през 1992 г – 645 т/, срещу който получава гориво за реакторите. Уранодобивът е закрит с Решение на МС № 74 от 1992 г. на правителството на Ф. Димитров. Мините са затворени, консервирани, част от терените рекултивирани.
Инцидента “Чернобил”
Не би било коректно да не спомена аварията в украинската АЕЦ “Чернобил”, станала на 26. 04.1986 г. Тази авария, укривана в началната и фаза от обществеността преобърна нагласите, представите, очакванията от ядрената енергия. Макар и резултат на човешка грешка или по-скоро трагична по-следователност от грешки, тя събуди призраците на страха и подозрението. Разбира се, не без основание! По време на аварията бях в Санкт Петербург /тогава Ленинград/. Не мога и до днес да забравя картината на Московската гара – цели влакови композиции с деца, евакуирани от района на Чернобил. Само деца – изплашени, самотни, с набързо събран багаж. Сградите в Киев, целия град, беше “обливан” с вода седмици наред. Припять се превърна в призрачен град.
Европа и света заговориха за нива на безопасност, системи за контрол и замразиха временно проектите за нови реактори. През 1992 г членовете на Г-7 на среща в Мюнхен, на база на оценки на МААЕ , класифицират реакторите в три групи, поставяйки в първата такива, които не съответстват на изискванията за безопасност и не могат да се осъвременят на разумна цена. Недостатъците на тези реактори се свеждат най-общо казано до следното: липса на стоманобетонна предпазна обшивка и ниска степен на максимална проектна авария. Това становище на Г-7 става общоевропейско.
Цената на 24 млн. екю
През м. ноември 1990 г в АЕЦ “Козлодуй” екип от експерти осъществява “Мисия на безопасността”, инспектирайки 1-4 блок. В централата от 1974 г до 1990 са регистрирани 261 инцидента. От тях 63 пряко свързани с безопасността, а 18 са класифицирани по международната скала за събития. Почти по същото време, работници на АЕЦ стачкуват, искайки повишаване на мерките за сигурност. Същата година, световно известният океанолог Жак Ив Кусто прелита над АЕЦ Козлодуй и заявява: “Тя е опасна!”. Малките реактори погрешно са възприети като чернобилски тип, а МААЕ обявява централата за една от най-опасните в света.
България се нуждае от пари за модернизиране на блоковете. На 16.06.1993 г сключва споразумение с ЕБВР за заем по т.нар. Сметка за ядрена безопасност. Сумата е 24 млн. екю, срещу които правителството на проф. Беров обещава да затвори “малките” блокове през 1998 г. Подписи под споразумението от българска страна поставят Никита Шервашидзе за Комитета по енергетика и Люлин Радулов за НЕК.
Колко са 24 млн. екю?!
Работата на единия от “малките” блокове за 3 месеца!!!
Имаше ли от ЕБВР обвързващо със заема искане за затваряне?! НЕ!
Имаше ли от ЕБВР искане за указване на срок за затваряне?! НЕ!
Зимата на 1993 г Франция и Германия настояват блок 1 да бъде спрян и да се вземат темплети /образци от корпуса на реактора/. Л. Беров отказва, поради повишен риск от недостиг на ток през зимата. През 1994 г обаче реактора е спрян, пробите са взети. Заключението на експертите /руски, Сименс, Уестингхаус/ е категорично – реактора е годен и не е необходимо спирането му. Започва разговор за контролните системи.
“Малките” блокове – жертва в олтара на политиката
След подписване на споразумението през 1993 нищо не се случва. Не е пусната ПАВЕЦ “Чаира”, няма ко-генерации в ТЕЦ “София” и ТЕЦ “Перник”. Това са заместващите мощности, които е следвало да се изградят, преди спирането на блоковете. Единствено през 1996 е стартирана тръжна процедура за модернизиране на блокове 5 и 6.
В политически план обаче има две събития, които в последствие ще бъдат от особено значение за съдбата на “малките” блокове. На 01.12.1995 г НС приема решение за подкрепа на молбата на България за присъединяване към ЕС. На 08.05.1997 това решение е препотвърдено чрез Декларация за национално съгласие за присъединяване.
Междувременно през юли 1997 г Европа е приела своя “План 2000” /Agenda 2000/ «За по-силен и по-широк Съюз». В частта «Предизвикателства на разсширяването» към оценката за присъединяване освен изпълнението на Копенхагенските критерии е добавена и позиция Ядрена безопасност, коментираща атомните реактори на страните от ЦИЕ. По същество това е повторение на позицията на Г-7 от Мюнхен,1992 г. Политическата рамка на «План 2000» предвижда преговори по формулата «реалистичен график за предсрочно затваряне». През ноември 1997 г правителството на И. Костов иска преразглеждане на Споразумението с Фонда за ядрена безопасност, като настоява «малките» блокове да работят до техния икономически обоснован срок за експлоатация. Искането е отхвърлено както от членките на ЕС /и донори на ЕБВР/, така и от Г-7.
През 1998 г МС приема Енергийна стратегия на България, в която залага срокове за затваряне на блок 1 и 2 след 2004 г, а за блок 3 и 4 – 2010 г. Тези срокове обаче не отговарят на споразумението с Фонда. На заседание на НС от 12.03.1999 г стратегията е одобрена. Дадено е и разрешение за водене на преговори с ЕС относно енергетиката, което на практика слага съдбата на «малките» блокове в «окото» на урагана, наречен политика. С решение № 217/14.04.1999 г МС одобрява график за спиране на блоковете и възлага на И. Шиляшки воденето на преговорите с ЕС. До септември 1999 г българската делегация не успява да защити сроковете за спиране.
На 13.10.1999 г в своя Втори доклад за напредъка, ЕС обявява: «Откриването на преговори с България ще стане при условие, че българските власти, преди края на 1999 г, вземат решение за приемливи дати за закриване на блокове 1-4 на АЕЦ». Цената на поканата за присъединаване в Хелзинки е обявена. Доколкото разговорът е «вдигнат» на политическо ниво, съответно и политическият натиск е безпрецедентен.
На 04.11.1999 г се провежда драматично заседание на НС. Правителството иска от НС бланков /широк/ мандат. До датата /10.12.1999/ на връчване на «поканите» за преговори за присъединяване остава малко повече от месец.
«Днес трябва да преценим цената на компромиса. И това, което предлага правителството в проекторешението е да поеме отговорността и да получи правото да носи тази отговорност …» – думи на А. Божков по време на дебата. Искането на правителството е удовлетворено. То получава правото да носи ОТГОВОРНОСТТА. Днес обаче никой не иска да си «спомни» за тази отговорност. Чудя се защо?!
Съдбата на «малките» блокове е решена за по-малко от месец. На 29.11.1999 г Н. Михайлова от името на България и Гюнтер Ферхойген, комисар по разсширяването на ЕС, подписват Меморандум за разбирателство – блокове 1 и 2 се затварят до края на 2002, а за блокове 3 и 4 следва да се вземе решение преди 2008/2010. Цената е платена! Само след 11 дни България получава покана за стартиране на преговори за присъединяване.
През м. ноември 2001 г се отваря преговорната глава «Енергетика» и временно се затваря на 18.11.2002 г.
След среща с Костас Симитис на 22.01.2002 г С. Сакскобурготски неочаквано обявява, че България ще затвори блокове 3 и 4 през 2006 г
На 26.09.2002 г правителството облича в законна форма това изявление, вземайки решение за затваряне на блокове 1 и 2 до края на 2002 г., а блокове 3 и 4 до края на 2006 г.
С. Сакскобурготски «забравя» да уведоми Президента за «договореното» вече затваряне на оставащите малки блокове, което произвежда външнополитически гаф. Г. Първанов, по време на визитата си в Брюксел на 2-4.10.2002 г, с изненада приема поздравленията на еврокомисарите Р. Проди и Г. Ферхойген, за решението на България да затвори през 2006 блоко-ве 3 и 4.
На 30/31.12.2002 от националната енергийна система са изключени блокове 1 и 2 на АЕЦ «Козлодуй».
На 09.01.2003 г ВАС отменя решението на МС за затварянето. Никой обаче не се съобразява с мнението на съда!
През 2003 и 2004 блокове 3 и 4 са обект на множество партньорски проверки по безопасността – от ЕП, Групата по атомните въпроси и ядрена безопасност към ЕС, Световната асоциация на организациите експлоатиращи АЕЦ /ВАНО/. Всички се обединяват около становището, че блоковете отговарят на международните стандарти за безопасност. Блоковете ще бъдат затворени, независимо от констатациите на проверката – обявява главния преговарящ М. Кунева.
Така или иначе С. Сакскобурготски и С. Паси бързат да затворят трудната преговорна глава «Енергетика». На 25.04.2005 г слагат подписите си под договора за присъединяване, с което потвърждават и 31.12.2006 г като дата за затваряне на последните от «малките» блокове.
Неудобната отговорност
През лятото на 2007 г бях в АЕЦ «Козлодуй». Мисля си, колкото и сантиментално наивно за звучи, че няма начин да си бил там и да не признаеш, че Първа Атомна е високо технологично инженерно съоръжение. Благодарение на нея, България е една от 30 държави в света, притежаващи технология за контролиран ядрен процес и имаща ядрена енергетика.
Не мога да прогнозирам какъв ще е успеха на поредната кампания – рестарт на 3 и 4 блок, защото затварянето им беше въпрос на политика! И защото би било твърде наивно да мислим, че въпроси от стратегически характер, какъвто е всеки, свързан с енергетиката, могат да се решат с кампанийни прояви!
Все ми се струва обаче, че политиците не разбраха докрай, а може би не можаха да понесат тежестта на отговорността да бъдат политици на ядрена държава!
Политиците идват и си отиват. Ние гражданите оставаме, обикновено за да платим сметката за един или друг политически акт. И да слушаме оправдания, зад които стои свенливо прикрита неудобната отговорност.
Чудя се, докога!