Пътят към рая отдавна е обрасъл с трева..

– Вие ли сте ковачът? Гласът зад гърба му прозвуча толкова внезапно, че Ковачът дори трепна. Освен това той не чу, че вратата на работилницата се е отворила и че някой е влязъл.

– А не опитахте ли да почукате първо? – грубо каза той, ядосан малко и на себе си и на клиента.
– Да почукам? Хм … не опитах, – каза гласът.

Ковачът избърса ръцете си, и бавно се обърна, за да види в лицето непознатия. Но думите му останаха някъде в съзнанието, защото това бе един много необичаен клиент.

– Ще можете ли да поправите моята коса? – с женски, но леко дрезгав глас попита гостът.
– Само това ли? – хвърляйки парцала някъде в ъгъла, въздъхна ковачът.
– Много е зле, вижте – каза Смъртта.
– Логично – съгласи се той, – не може да се спори. Какво да правя сега?
– Изправете косата – повтори търпеливо Смъртта.
– А след това?
– А след това я изострете, ако е възможно.

Ковачът погледна косата. В действителност, по острието и можеха да се видят няколко нащърбвания, а самата тя беше доста изкривена и на вълни.

– Това е разбираемо – кимна той – а аз, какво трябва да направя? Да се моля или да събирам нещата? Аз за пръв път, така да се каже …
– А-а … вие за това, – раменете на Смъртта се разтърсиха в мълчалив смях – не, аз не идвам за теб. Просто трябва да ми бъде поправена косата. Може ли?
– Значи аз не съм мъртъв? – опипвайки се попита ковачът.
– Вие знаете по-добре. Как се чувствате?
– Ами нормално.
– Нямате гадене, виене на свят, болки?
– Ннне, – вслушвайки се във вътрешните си усещания, каза неуверено ковачът.

– В този случай, няма за какво да се притесняваш – каза Смъртта, и му подаде косата.

Взимайки я моментално s вцепенените си ръце, Ковачът започна да я оглежда от всички страни. Работа за половин час, но осъзнавайки, че Смъртта ще седи и ще чака зад гърба му, автоматично удължаваше срока най-малко с два часа.

Пристъпвайки едва едва, ковачът отиде до наковалнята, и взе чука.

– Вие, такова … Седнете. Нали няма да стоите права?! – каза ковачът, влагайки в гласа си цялото си гостоприемство и любезност.

Смъртта кимна и седна на пейката, като се облегна на стената.

***
Ковачът приключи с косата и погледна към гостенката си.
– Ще ми простите за откровеността, но аз просто не мога да повярвам, че държа нещо в ръцете си, с което са били отнети толкова много животи! Никое оръжие в света не може да се сравни с него. Това е наистина невероятно.

Смъртта, която седеше на пейката в спокойна поза, и разглеждаше вътрешността на ковачницата, забележимо се напрегна. Тъмният овал на качулката бавно се обърна към ковача.

– Какво каза? – тихо каза тя.
– Казах, че аз не вярвам, че това, което е в моите ръце, е оръжието, което …
– Оръжие? Ти каза оръжие?
– Може би аз не се се изразих правилно, просто …

Ковачът не успя да довърши. Смъртта с мълниеносно движение скочи, а след миг се оказа права пред лицето на ковача. Ръбовете на качулката леко трепереха.

– Как мислиш, колко човека съм убила? – изсъска тя през стиснатите си зъби.
– Аз … аз не знам – едва промълви ковачът, свеждайки глава.
– Отговори ми! – Смъртта го сграбчи за брадичката и вдигна главата му нагоре, – Колко?
– Н-не знам …
– Колко? – изкрещя тя.
– Откъде да знам колко са? – опитвайки се да отмести поглед промълви Ковачът.

Смъртта го пусна и замълча няколко секунди. След това се върна на пейката и с тежка въздишка седна.

– Значи не знаеш колко са? – каза тихо тя и без да дочака отговор, продължи: – Ами ако ти кажа, че аз никога, чуваш ли? Никога не съм убила и един човек. Какво ще кажеш?

– Но … как така ..?

– Никога не съм убивала хора. Защо да го правя, след като вие отлично се справяте с тази мисия? Вие сами се избивате помежду си. Вие! Можете да убиете за документи, в името на гняв и омраза, можете дори да убивате само за забавление.

И когато това ви стане малко, можете да организирате война и да се избивате един друг – стотици и хиляди, милиони. Това просто ви харесва. Вие сте зависими от чужда кръв. И знаеш ли какво е най-гадното в цялата тази история? Вие не можете да си позволите да го признаете! По- лесно е да ме обвинявате мен- тя направи кратка пауза, – знаеш ли каква бях преди?

Аз бях едно красиво момиче, аз посрещах душите на хората с цветя и ги придружавах до мястото, където им беше съдено да отидат. Аз им се усмихвах и им помагах да забравят това, което им се е случило. Това беше един много дълъг период от време … Виж обаче какво се случи с мен!
Последните думи тя изкрещя, скочи от пейката и отметна качулката на главата си.

Преди очите на Ковача се появи лице, покрито с бръчки, лице на много стара жена. Редките сиви коси висяха сплъстени на кичури, ъглите на напуканите устни бяха неестествено паднали надолу, разкривайки долните зъби, които с извити парчета стърчаха от устните и. Но най-страшното бяха очите. Абсолютно избледнели, безизразни очи се взираха в ковача.

– Виж в какво се превърнах! И знаеш ли защо? – тя направи крачка към него.
– Не, – поклати глава той.

– Разбира се, че не знаеш – усмихна се тя. -Вие ме направихте така! Видях майка да убива децата си, видях брат да убива брат, видях как човек за един ден може да убие сто, двеста, триста други хора! .. Плаках, гледайки това, аз крещях от неразбиране, от невъзможността на това, което се случва, аз крещях от ужас …

Необикновените очи на Смъртта заблестяха.

– Смених красивата си рокля с черни одежди, за да не се вижда кръвта на хората, които придружавам. Сложих си качулка, така че хората да не виждат сълзите ми. Аз повече не им подарявах цветя.

Вие ме превърнахте в чудовище. А после ме обвинихте за всички грехове. Разбира се, това е толкова лесно … – тя се втренчи с немигащ поглед в ковача – Аз ви изпращам, аз ви показвам пътя, аз не убивам хора … Върни ми косата, глупако!

Смъртта грабна от ръцете на ковача оръдието си, обърна се и тръгна към вратата.

– Може ли един въпрос? – тихо промълви Ковачът
– Искаш да попиташ, защо ми е необходима косата? – спирайки се на отворената врата, но без да се обръща, каза тя.

– Да.

– За пътя към рая … Той отдавна е обрасъл с трева.

15-20% от хората са много по- различни от всички останали

Според изследователя на човешката чувствителност д-р Илейн Арон, 15-20% от хората са високочувствителни. Те винаги чувстват всяко произшествие много по-силен, по-лесно е да бъдат обидени. И още – тези хора…

Цялата статия