Разкаянието на бащата...нежеланието и неспособността да приемем човека такъв, какъвто е

Този кратък текст е написан в момент на дълбоко искрено чувство. Той е препечатан в стотици списания и вестници, преведен е на много езици. Този текст като никой друг илюстрира връзката между хората, не само между родителите и техните деца, а в много по-широк смисъл.

Тази малка история е за един много голям проблем: нежеланието и неспособността да приемем човека такъв, какъвто е. Това води до недоразумения, ядове и кавги …

„Слушай, синко, говоря ти докато спиш. Бузката ти лежи върху малката ти ръчичка, русите къдрици са залепнали на челцето ти. Аз тайно се промъкнах в стаята ти. Само преди няколко минути, когато седях с вестника в библиотеката, бях обзет от вълна от угризения. Аз дойдох в спалнята ти с разкаяние.

Мислех си за това, че съм твърде строг с теб . Аз ти се скарах, когато тръгваше за училище, защото едва докосна лицето си с кърпата. Аз ти се скарах за това, че не си почистил обувките си, злобно ти креснах, че хвърляш нещата си по пода.

На закуска също намерих за какво да те критикувам. Ти разля нещо, поглъщаше на твърде големи късчета храната, постави лактите си на масата и намаза прекалено много масло върху хляба. А когато бързах за влака, ти, приготвяйки се разходка, се обърна, махна с ръка към мен и извика: „Довиждане, татко“ – аз се намръщих и само процедих „Изправи се, не се прегърбвай.“

Вечерта се случи същото нещо отново. Минавайки, видях да стоиш на колене и да играеш на топчета. В чорапите ти вече имаше дупки. Аз те унижих и пред приятелите ти, когато тръгна пред мен към къщата. Чорапите бяха скъпи, а ако самият ти ги беше платил, щеше да бъдеш по-внимателен. Слушай сине, какво казва баща ти.

Спомняш ли си, по-късно, когато четях в библиотеката, ти смутено влезе и ме погледна с някаква болка в очите. Погледнах те над вестника, нетърпелив и раздразнен, че ми пречиш. Ти се поколеба на вратата. „Какво искаш“ – промърморих аз.

Ти не каза нищо, бързо се втурна а към мен, обви ръце около врата ми и ме целуна. И малките ти ръчички ме стискаха с любовта, която Бог е разпалил в сърцето ти , която не може да се угаси дори и от моето пренебрежение. После ти си тръгна, чух те да се качваш по стълбите.

И в този момент, сине, вестникът падна от ръцете ми и ме сграбчи ужасен, парализиращ страх. Какво направи с мен моят навик? Навикът да се карам, да намирам твоите грешки, да правя забележки. Това е моята награда за това, че ти си дете. Това не е, защото не те обичам, а защото очаквам от това дете твърде много. Аз те оценявам с мерките на моята възраст.

А в теб, в характера ти, има толкова много доброта и искреност. Твоето малко сърце е като огромния диск на слънцето, който изгрява над дивите хълмове. Видях това в твоя внезапен порив, когато изтича и ме целуна преди лягане. И днес друго нищо няма значение, сине. Аз дойдох в тъмното до леглото ти и, засрамен, коленичих.

Това е недостатъчно изкупление. Знам, че не би разбрал всичко това, което сега ти казвам, когато си буден. Но утре ще бъда истински баща. Аз ще бъда твоят истински приятел, ще страдам, когато страдаш ти, и ще се смея, когато се смееш ти. Аз ще си хапя езика си, когато от него се готвят да се откъснат нетърпеливи думи. И ще си повтарям мантрата: „Това е просто едно малко момче, малко момче!“

Боя се, че си те представях като възрастен мъж. Сега, когато гледам към теб, сине мой, спящ в леглото си, виждам, че ти все още си дете. Вчера майка ти те носеше на ръцете си, а главата ти лежеше на рамото й. Искал съм твърде много, твърде много. „

Автор: У. Ливингстън Ларнед