Защо не се сбъдват желанията и мечтите на всички? Защото действат четири пречки, които са описани в книгата на Паулу Коелю „Алхимикът“

Ключовата концепция, която е в основата на разказа за пътуванията на овчаря Сантяго, е концепцията за „Собствената съдба“. Какво е „собствена съдба“? Това е нашата най-висша съдба, пътят, който ни е подготвил Господ тук на Земята. Когато правим нещо с радост и удоволствие, това означава, че следваме Съдбата си. Въпреки това, не всеки има смелостта да следва този път, достигайки до среща със своята съкровена мечта.

Защо не се сбъдват желанията и мечтите на всички? За това има четири пречки.

1. Отрицателно внушение от ранна детска възраст

Първата е, че човек е научен от ранна детска възраст, че това, което най-много желае в живота, е просто невъзможно. Той израства с тази мисъл и всяка година душата му все повече обраства с многобройни предразсъдъци и страхове и се изпълва с чувство за вина.

2. Страх от причиняване на болка и страдание на близки

Ако човек все пак има смелостта да изтръгне мечтата си от дълбините на душата си и не се откаже от борбата за нейното осъществяване, го очаква следващото изпитание: любовта. Той знае какво би искал да постигне или преживее в живота, но се страхува, че ако се откаже от всичко и следва мечтите си, по този начин ще причини болка и страдание на близките си. Това означава, че човек не разбира, че любовта не е бариера, тя не пречи, а напротив, помага да се върви напред. И този, който наистина му желае доброто, винаги е готов да го посрещне, да се опита да го разбере и подкрепи по пътя му.

3. Страх от провал и поражение

Когато човек осъзнае, че любовта не е пречка, а помощник по пътя, го очаква трета пречка: страхът от провалите и пораженията… Ще попитате: наистина ли са необходими пораженията? Независимо дали са необходими или не, те се случват. Когато човек тепърва започва да се бори за мечтите и желанията си, поради липса на опит, той прави много грешки. Но това е смисълът на съществуването: да паднеш седем пъти и да се изправиш на краката си осем пъти. В такъв случай може да попитате защо трябва да следваме съдбата си, ако това означава, че трябва да страдаме повече от всички останали? Така че когато провалите и пораженията са зад гърба ни – а в крайна сметка те със сигурност ще бъдат зад гърба ни – да изпитаме чувство на пълно щастие и да започнем да си вярваме повече.

4. Страх да се сбъдне мечтата на живота ни…

Самото съзнание, че нещо, за което човек е мечтал цял живот, е на път да се сбъдне, понякога изпълва душата му с чувство за вина. Оглеждайки се, той вижда, че мнозина не са успели да постигнат това, което искат, и тогава започва да мисли, че и той не е достоен за това. Човек забравя колко много е трябвало да изтърпи, страда, какво е трябвало да пожертва в името на мечтата си.

От четирите това препятствие е най-коварното, тъй като сякаш е покрито с известна аура на святост – един вид отказ от радостта от постиженията и плодовете на победата. И едва когато човек осъзнае, че е достоен за това, за което така страстно се е борил, той става оръдие в ръцете на Господа и пред него се разкрива смисълът на престоя му тук на Земята.

Децата се отказват от мечтите си, за да угодят на родителите си, родителите се отказват от самия живот, за да угодят на децата си, болката и мъката оправдават това, което трябва да носи само радост – любовта.

Ние настояваме, че нашите мечти са просто детски глупости, които не могат да бъдат реализирани, или че са се родили само защото все още знаем малко за това какъв всъщност е животът. Ние убиваме мечтите си, защото се страхуваме да се включим в Правилната битка.

Първият знак, че сме започнали да убиваме мечтата си, е когато внезапно открием, че не разполагаме с достатъчно време.

Вторият знак, че мечтата ни умира, е натрупването на опит. Преставаме да виждаме живота като едно голямо приключение и започваме да мислим, че би било мъдро, справедливо и правилно да не изискваме твърде много от живота. Когато се опитаме да се надвесим извън стените на нашето ежедневие, до нас достига миризмата на прах и пот, виждаме жадните погледи на воини, чуваме пукот от счупени копия, усещаме горчивината на поражението. Но не ни се дава възможност да разберем радостта, голямата радост, която изпълва сърцата на всички онези, които се борят. Защото победата или поражението не са важни за тях – всичко, което има значение, е, че те се бият в Правилната битка.

И накрая, третият знак за изгубена мечта е спокойствието. Животът става като неделя вечер: изискваме малко от живота, но не жертваме почти нищо. Започваме да се смятаме за възрастни, зрели хора, вярвайки, че най-накрая сме се отървали от детските мечти, младежките фантазии и се стремим само, както се казва, към успех в работата и личния живот.

И се изненадваме, когато нашите връстници изведнъж заявяват, че имат нужда от нещо повече от живота. Всъщност дълбоко в себе си се досещаме: всичко това ни се случва, защото отказахме да се борим за мечтата си – отказахме да се включим в Правилната битка.

Когато се отречем от мечтите си и намерим спокойствие… навлизаме в кратък период на мир. Но тогава убитите мечти започват да се разлагат и тлеят в нас, отравяйки цялото ни съществуване. Ставаме жестоки, първо към близките, а след това към себе си. Именно тогава възникват душевните и физическите заболявания у хората. Страхливостта ни води точно до това, което се опитвахме да избегнем, отказвайки се от битката – разочарование и поражение. И тогава, един ден, вонята на гниещи мечти става просто непоносима, започваме да се задушаваме и да желаем смърт. Смърт, която ще ни освободи от нашето самочувствие, от нашите дела и от убийствения мир на неделните вечери.

Паулу Коелю „Алхимикът“

Последвайте ни в Телеграм

© 2023 energetika-bg.com All rights reserved!

Още по темата в нашата страница:

© 2023 energetika-bg.com All rights reserved!