Откакто се помнеше, Джон Коркоран не можеше да чете. Буквите в думите си сменяха местата, гласните се бъркаха със съгласни и се удавяха в съзнанието му като в тъмен кладенец. В училище той седеше на чина си, неподвижен и мълчалив като камък, и всячески се опитваше да стане невидим.

Беше сигурен, че завинаги е обречен да бъде различен от всички останали.

Животът му щеше да протече съвсем различно, ако някой го беше прегърнал и казал: „Не се страхувай, аз ще ти помогна“. Но през 50-те години никой не е чувал за дислексия. Седемгодишният Джони не можа да обясни на учителите си, че лявото му полукълбо, което отговаря за подреждането на символите в логическа последователност, не успява да се справя.

Във втори клас завинаги го класираха като глупак. В трети клас, когато той отказал да чете, учителят дал на децата бастун и позволил на всеки да бие Джон по краката като наказание. Наказваха го безкрайно – и го прехвърляха от клас в клас.

„Спомням си, когато бях на 8 години, помолих Бог: „Моля те, утре, когато дойде мой ред да чета, направи така, че да мога да чета.“ И в класната стая се преструвах, че съм невидим, а когато учителят каза :“Джони, прочети“ , просто го изчаках, защото той трябваше да продължи урока,“ казва Коркоран.

Тогава, за да скрие своята неграмотност, Коркоран започва да нарушава дисциплината. От пети до седми клас постоянно го изключват и отстраняват от занятия.

„Учителите смятаха, че имам емоционални, психологически и поведенчески проблеми, а не проблеми с четенето“, казва той.

Чрез различни измамни начини той успява да завърши училище и да получи свидетелство през 1956 г. „Предадох документите на други хора, срещнах се с правилните хора и общувах с кандидатите. Откраднах тестове и помолих приятели да изпълняват задачи вместо мен. Не разбирах какво е написано, но разбрах системата, разбрах хората“, казва Коркоран.

После се оказва, че играе добре баскетбол, а в гимназията никой не се интересува дали може да чете или не. Джон Коркоран завършва гимназия и отива в колеж, където го чака стипендия и място в баскетболния отбор.

Колежът е денонощно упражнение за маскировка за Джон. През цялото време събира информация: кой от учителите иска да напише есе? Кой обича да дава тестове, където просто трябва да поставите отметка? Той драска в тетрадката, като се прави. че записва лекции, и веднага след това къса страниците, за да не види някой, че не може да пише.

Той седеше с часове на масата в стаята си и гледаше отворен учебник, за да не познае съседът му, че е неграмотен. Започна безсъние. Той даде обет, че ще ходи на утринна литургия 30 последователни дни, ако Господ му позволи да получи диплома. И я получи, със специалност учител по английски език.

Нямаше достатъчно учители, така че Джон Коркоран се оказа учител, който не можеше нито да чете, нито да пише.

Всеки ден той даваше задача на някой от класа да чете учебника на глас, да води поименна проверка, да пише на дъската. Той провеждаше стандартни тестове, които можеше да провери, като прикрепи лист с прорези към тях. Той започна бавно да потъва в депресия, безсънието му стана норма. 17 години работи в различни училища.

„Създадох устна и визуална среда, в която нямаше писмени думи. Във всеки клас имах двама или трима асистенти, които пишеха и четяха“, казва той. Поглеждайки назад, Коркоран си спомня: „Като учител наистина ме нарани мисълта, че не мога да чета. Това е срам за мен, срам за страната и срам за училището.“

През 1965 г. Джон среща Кейтлин, която става негова годеница и по-късно съпруга. Тя е единствената, на която той доверява тайната си. „Трябва да ти кажа нещо“, каза й той преди сватбата. – Не мога да чета“. Но тя не му повярвала, той е учител. Може би има предвид, че не обича да чете? „И така разбрах“, казва Джон, „че любовта е не само сляпа, но и глуха.“

Кейтлин осъзнава грешката си едва години по-късно, когато вижда Джон да се опитва да чете детска книжка на дъщеря им на годинка и половина. През целия им съвместен живот съпругата чете и пише документи, писма за Джон …

Защо не го е научила да чете? Защото е сигурен, че никой не може да му помогне.

Когато Джон е на 28 години, той взема пари назаем и купува малка къща, ремонтира я сам и я дава под наем. След това купува, ремонтира и още една и още една. Бизнесът се разраства. Джон става разработчик. Напуска училище, наема секретарка, адвокат и счетоводител. Един ден идва денят, когато Джон Коркоран разбира, че е станал милионер. Страхотно! Ако сте богат, никой няма да забележи, че се опитвате да бутнете вратата, на която пише „дръпни“.

През 1982 г. обаче късметът му го зарязва. Къщите са празни, инвеститорите си вземат парите. На масата има планина от пликове с искания за връщане на банков кредит и призовки. Той моли банкерите да удължат изплащането на заема, призовава строителите да продължат работата си и трескаво се опитва да разбере какво да прави с хартиената пирамида на бюрото си.

Знае, че скоро ще се изправи пред съдия и ще трябва да отговори на въпроса: „Г-н Коркоран, не можете ли да четете?“ През есента на 1986 г., когато е на 48 години, Джон ипотекира собствената си къща, за да изплати част от дълговете си, след което отива в градската библиотека, където имаше кръжок за четене, приближава се до жената, която го води, и казва : „Не мога да чета.“ И се разплаква.

За ментор му е дадена 65-годишната Елинор Кондит. Използвайки фонетичния метод, много бавно и търпеливо, буква по буква, тя го научава да чете и пише. След малко повече от година бизнесът му започва да се развива малко, докато Джон бавно се учи да чете.
Той поглъща всичко: книги, списания, вестници … Докато шофира, той чете на глас всички знаци, които се срещат по пътя, а изтощената Кати го моли да спре. Четенето е невероятно, магическо, като пеене. И пак спи през нощта. Един ден той осъзнава, че може да направи това, което е трябвало да направи преди 25 години.

Той намира прашен кашон на тавана, отваря капака, вади куп пожълтели листове и прочита писмата на жена си, в които тя пише колко много го обича.

Следващата стъпка е общественото признаване. На конференция в Сан Диего, говорейки пред 200 изумени бизнесмени, Джон Коркоран разкрива, че е управлявал бизнес, без да може да чете или пише.

Коркоран става защитник на идеята за грамотност. „Мисля, че неграмотността в Америка е форма на пренебрегване на деца и малтретиране на деца“, казва той.

Става член на градския съвет по грамотност и автор на две книги „Учителят, който не можеше да чете“ и „Пътят към грамотността“ и създава фондация за обучение на неграмотните в Калифорния и Колорадо.

Последвайте ни в Телеграм

© 2023 energetika-bg.com All rights reserved!

Още по темата в нашата страница:

© 2023 energetika-bg.com All rights reserved!