Ако се погледнете в огледалото в момент на обида, ще видите каменно лице, стиснати устни, вдигната брадичка и сълзи в очите.

Обидата е разрушителна емоция. Обидата е спряна, „опакована“ злоба. Ако е така, то лицето и тялото ще бъдат напрегнати докрай.

Обидата задушава, хваща за гърлото, става на буца, не позволява да дишате, стяга гърдите със стоманен пръстен. Вие ви се свят; от една страна, – усещане за изпадане от реалността, а от друга, – покрива ви с тежък похлупак – звуците трудно се чуват, думите едва се различават, лицата са размити.

Рязка болка пробожда гърдите, сякаш с нож, забит в сърцето. Усещане за горчивина, досада, дълбока незаслужено нанесена обида. И като отговор на тази обида – мълниеносно решение – „да бъдем горди“. Лицето замръзва в надменна восъчна маска. Започва глуха защита.

Обидата е реакция на „не любов“. Идеята, че не ме обичат, не ценят, не уважават, „не означавам нищо за него“. За обида не са нужни факти, достатъчни са само подозренията за не любов.

Обидата изисква от някой да не е прав и да се чувства виновен за това. „Ако съм обиден, значи той е виновен.“ Дори ако вторият не е виновен за нищо, той няма доброволно да се почувства виновен просто според закона за полярностите, така е заложено в нашата природа.

Някога обидата е позволявала на момичетата да манипулират кавалерите и да получат потвърждение на любовта си и тяхната ценност тях. В отговор на навирения нос и надутите устни кавалерът трябвало да се замисли рязко за това, което не е наред и да коленичи с букет цветя и подарък.

Понятието „женска гордост“ просто подхранва обидата във всеки малък случай. А ако поводът е бил сериозен, една уважаваща себе си жена трябва сериозно да се обиди и да се гордее докрай.

Постоянно обидена, капризна и взискателна млада дама – дълги години остава идеалът за правилното женско поведение.

Между другото, мъжете също не са против да бъдат горди и отмъстителни. Те имат повече права да проявяват агресия, така че ако мъжът е бил обиден (четете оскърбен), „то нормалният мъж няма да остави нещата така“.

Какво е обида?

Това е реакция на не любов. Обиждайки се, човекът казва на близките си, че „с мен така не може, не се чувствам обичан“. Обидата задушава заради мисълта, че някой има дързостта да не ме обича, да не ме цени и да не му пука за мен. Някой се е осмелил да направи нещо, което поставя под въпрос моята безусловна ценност.

„Как така ?!“ Ако навлезете по-дълбоко в обидата, тогава ще изпитате болката на безпомощното, изоставено, не любимо дете. Малко момиченце на голяма шумна улица, пълна с натоварени с подаръци хора, бързащи към децата си по Коледа.

Тя седи в снега, облегнала се с гръб на каменна стена, в ръцете си държи кибрит. И само Бог може да сподели нейната самота. Именно към него тя бърза за прегръдка. Андерсен добре е предал този образ в своята приказка „Малката кибритопродавачка“.

На езика на психиката изходът от това изоставяне и не любов е смъртта, пряка или символична – изтръпване, вледеняване, умъртвяване, нечувствителност на душата.

„Отсега нататък вече нищо няма да ме засяга. Спирам да чувствам. И вашата не любов вече не може да ме нарани. „

Обиденият човек в самата сърцевина на страданието си изпитва болката на злощастно изоставено дете. Той очаква някой да го изпълни с любовта си, да сгрее ледените му ръце и да съживи душата му. Това е болката на дете, което по някаква причина не е получило тази безусловна и завладяваща родителска любов в детството.

Тази болка може да проблясва всеки път като запалена кибритена клечка от всякакво подозрение за не любов, така че вторият да ми докаже, че съм обичан (а) и накрая да изпълни душата ми, да ми даде нещо, което родителите ми не са могли да ми дадат.

Но това не е възможно. Никой не може да запълни тази празнота. Винаги ще е малко. Хората вкарват в тази душевна бездна деца, животни, вещи и любими, но тя продължава да зее. Принуждавайки всеки път да се проиграва един и същ сценарии.

Обидата се превръща в позната защитна реакция и се предизвиква от всеки опит за искрен разговор. Познавам жена, която повече от десет години не можеше да говориискрено със съпруга си.

Всеки път, когато се опитваше да каже нещо – независимо дали това е тема за липса на пари или за неговата небрежност към нея – сълзите я задушаваха толкова много, че не можеше да изрече и дума. Разговорите се превърнаха в мъки и винаги бяха придружени от безброй потоци сълзи.

„Срам ме е да те помоля“ е още една страна на обидата.

Обидата е реакция на човек, който не знае как да иска любов. Всички имаме нужда от любов. Много е сложно да признаеш своята нуждаемост, слабост и потребност от любов и грижи, да я поискаш.

Защото рядко някой има право на слабост. Не на всеки е позволено да бъде слаб и нуждаещ се. Често семейството отглежда дете така, че единственото нещо, което му дава право на слабост, е болест. И хората несъзнателно са принудени да използват този трик, за да си дадат възможност да се отпуснат и да поискат грижи.

От незапомнени времена нашата култура е считала слабостта за неприемлива, разказвайки в приказки и легенди себеотрицание и героизъм:

Едно малко дете, което майка му го е оставила само и е тръгнала, ще се задушава дълго от плача си в креватчето. После ще стихне и ще заспи. Не, то няма да се успокои. Част от душата му просто ще умре. В съзнанието му майката го е напуснала и никога няма да се върне. Тази болка на изоставеното дете, особено повтаряна в детството много пъти, ще кара вече възрастния човек много болезнено да се отнася към опасността от загуба на любов.

За детето има само то и неговите потребности, то не може да разбере, че мама си е тръгнала заради важните си дела, че е в банята или е болна, или е заминала за пет минути и се е забавила. За детето има само него, нуждата му от любов и мъката му, че тази любов не съществува, когато толкова се нуждае от нея.

Възрастните след много години се държат също като това дете. За тях има само тяхната нужда от любов и тяхната болка, ако тази любов не им е дадена. За тях е много трудно да осъзнаят, че другият човек има нужди, които са различни от неговите.

„Ако ме обичаш, бъди така любезен да ми дадеш това, от което се нуждая! И веднага!” Искрено се обиждат, когато другият не дава и не задоволява нуждите им. Тази обида е като пареща болка и разбива сърцето, като не му позволява да си отдъхне.

Много е трудно човек с белег в душата да вземе предвид нуждите на други хора и да заявява своите.

Той очаква светът като майката сам да отгатне от какво има нужда и да му даде всичко. И ако някой, особено близък, не прави това, тогава старата болка и обида се връщат в сърцето му.

Оставайки „обидено дете“, човек зацикля върху себе си. Той целият се покрива с детските си рани.

Другият човек, той е … различен. Той има свои мисли, собствени чувства, собствени представи за себе си и живота си, плановете и нуждите си. Целта му не е да ви направи щастливи (да, така е!)

Той живее своя си живот и живее както може. Колкото и неприятно да е за вас това, но вашият любим мъж никога няма да може да ви стане любящ татко, да ви даде цялата нежност и безусловна любов, възхищение и обожание, които татковците дават на малките момичета (на тези от тях, които са имали късмет).

Жената не може да замени майката и да обича толкова безусловно, колкото нея. Ако тя постави целия си живот на олтара на любовта и живее само за вас, тогава тази любов има име – психологическа зависимост.

Запълването на дупката в душата с друг човек е мечтата на много хора, останали без надежди. Поставете там любов, преданост, признание, обожание и разбиране на вашата безусловна стойност – и по този начин възстановете баланса.

Усещайки вътре в себе си непреставащ глад за любов и в същото време разбирайки, че другият човек има свой собствен живот, своя история, собствени нужди, възможности и желания; и този друг човек може да не е физически в състояние да даде така необходимата любов, той има право и избор, свои собствени решения – да дава или не да дава; и това решение винаги зависи от него – и в същото време да не се обижда – не е много лесно.

Особено, ако се обижда по какъвто и да е повод и се крие в плътно затворената си черупка – привичен и дългогодишен начин за защита от болка.

За да разтворите черупката си, да извадите главата си оттам и да говорите за себе си, за болки, за потребности, за желания и да се опитвате да чувате във всичко това не само себе си, но и другия, е адски труд. Позволете си да изразите емоциите си, признайте болката си. Тогава е по-лесно другият да види тази болка, да признае правото ви на тази болка.

Morena Morana

Последвайте ни в Телеграм

Ошо: Запомнете – Болката не трябва да ви прави нещастни, болката трябва да ви направи по-осъзнати!

Запомнете – болката не трябва да ви натъжава. Това хората пропускат. Болката трябва да ви направи само по-бдителни – защото хората стават бдителни, едва когато стрелата прониква в дълбините на…

Цялата статия

Всяка една болка или проблем са конкретно указание …

Обърнете внимание на света – едно и също нещо. Слънцето грее еднакво за всички. Защо един е здрав, богат, успешен, а друг – не? От какво зависи? На този свят…

Цялата статия