– Влечуго си ти … – Eва се нацупи капризно.
– Разбира се, влечуго, който би спорил? – Змията нервно се опита да покаже хладнокръвие. Тридневният тормоз от страна на Ева вече му действаше на нервите.
– Какво ще стане, ако изям една единствена ябълка?
– В това е проблемът – просто ябълката е една и аз не я давам.
– Влечуго …
– Влечуго.
– Е, ако тя е узряла, трябва да се изяде – отново започна Ева.
Змията в отчаянието си заби зъбите си в дървото, бавно преброи до хиляда, и извади зъбите си:
– Ева, остави ме на мира, – изсъска той.
– Е, през цялото време само това казваш: остави ме на мира, остави ме на мира. Не искаш да нагостиш дамата с ябълка.
– Дори не си помисляй. Аз съм тук пазач, наред с други неща. Искаш плодове – иди при Него.
– Аз вече ходих. Два часа слушах за вътрешните правила и законите. Няма да отида повече.
– Както желаеш. Но не ме притеснявай повече!
– Добре, повече няма – светнаха очите на Ева, – само ми дай ябълката …
Змията започна да блъска главата си в дървото:
– Остави ме на мира !!!
– Е, както кажеш – тя взе един камък и започна да полира ноктите си. – Няма за къде да бързам – цяла вечност е пред мен …
Змията падна от клона:
– Какво?! Ще седиш тук завинаги?!
Eва предизвикателно продължи да лъска ноктите си.
– Питам те! Ще седиш тук завинаги?!
– Не ми крещи – не си ми мъж! … Между другото, каква интересна дума – мъж, трябва да я запомня …
– Ева, разбери най-сетне – змията почти заплака – на работа съм, не мога да ти я дам тази ябълка -ще ме уволни.
– Аз бих ти одрала кожата, – Eвa внимателно огледа змията от главата до опашката.
– За чанта, за алчността ти.
– Какво е алчност? Да не би ябълката да е моя?
– Още по-зле. Ако беше твоя, бих те разбрала … Ще ми дадеш ли ябълката? – гласът на Ева обещаваше много неприятности в най-скоро време.
От змийските зъби вече капеше отрова.
-Нека да направим така – предложи той – аз се обръщам, а ти бързо я взимаш и бягаш.
– Нещо много бързо се съгласи, – присви очи Eва – какво – ябълката да не е червива?
– Не, не е червива ябълката – скръцна със зъби змията.
– Тогава какво? С отровата си ли я накапа? Искаш да ме убиеш? И това – за всичкото добро, което направих за теб?
Змията се завъртя като пумпал. От устата му излезе кълбо от черен дим.
– Не е отровна, не е ! Вземи я, яж, само ме остави на мира, за Бога!
– Не ти вярвам. Всички вие – змиите – сте едни и същи – процеди Ева като видя Адам да излиза от храстите и извика:
– Хей, Адам, ела тук!
Aдам дойде, като любопитно разглеждаше треперещата от ярост змия.
– Хайде, хапни малко – подаде му нахапаната ябълка Eва – само малко.
Aдам послушно изяде парчето плод. Ева, след като изчака известно време, с удоволствие захапа ябълката, триумфално гледайки змията.
– Е, виждаш ли – не е толкова страшно – каза тя, чукайки с огризката змията по носа.
Обръщайки се към Адам, Ева го видя някак си по- различен.
– Адам, а ти всъщност изглеждаш странно, промълви тя замислено. – Хайде, да вървим …
– Къде, защо? – попита Адам, който бе хапнал твърде малко ябълка.
– Това ще ти обясня по пътя – пропя Ева и се обърна към змията. – Тук, изглежда, са те поставили за да охраняваш? Е, страж, никой нищо не видя, но ще кажа, че ти си ме съблазнил. Чу ли, зеления? ..
И, държейки ръката на Адам, Ева го повлече към райските храсталаци …