Мразя те! До смърт те мразя!

мразя Ние се мразим един друг с особена лекота: Мразим дебелите, кльощавите, пушещите, кърмещите. Всички. Мразим, като тихо се побъркваме.

В театъра се играе спектакълът „Black & Simpson.“ Главните герои са двама човека, които 16 години си пишат един на друг. Единият от тях е убиец, осъден на доживотен затвор. Другият е баща на убито момиче. Писмата им започват с „Уважаеми …“ и завършват с : „Бог да ви благослови“

Историята, която разказват актьорите, и която наистина се е случила, изглежда съвсем тривиална – пишат си хората, и какво толкова. Питат как е настроението и дали краставиците са поникнали, как е здравето, за това, за което си мислят. Единият е затвора, а другият – на свобода. Това се случва.

Какво ли не се случва, мислите си. А в края на пиесата вече не можете да дишате. Защото в историята в тази кореспонденция се разказва така, че едва най-накрая зрителят разбира кои са тези хора.

Хектор Блейк – бащата, чиято дъщеря е била брутално убита, а Ейвън Симпсън е този, който влиза в дома на момичето и го убива.

Това е една история за прошката, която не веднага можете да разберете. Веднага – иска ви се да злобеете и да се замислите за това как ще разкъсате на парчета Ейвън. Защо Блейк му пише? Защо ще го прави? При това – в продължение на години.

И сега си спомнете някой пост, например, във Facebook, по някаква актуална тема. Ами, например, дали да се оборудват в кафенетата зали за пушачи или не си струва. В коментари се изливат вълни с помия – от тези, които пушат и от тези, които са против.

Хората се демонизират помежду си със страшна сила: обвиняват се в нарушаване на правата им (пушачи или непушачи), в смрад (от цигари или пот), дори отиват толкова далеч, че всички пушачи трябва да бъдат някъде заключвани, като добитък.

Или в някой сайт за звезди, отворете го и намерете в него снимката на Скарлет Йохансон. Или на Анджелина Джоли, която става все по-слаба, всички ги обсъждат. „Ами Йохансон – дебела е като прасе“, „ужасна, като моя живот, и с този нос на патица“, „Пфу, каква глупачка, тази Джоли си изряза всичко“ – и все такива светли примери.

Непознатите хора с лекота и с желание мразят други непознати. Скарлет Йохансон и Анджелина Джоли, които никога не са виждали, пушачите, непушачите…..

Просто мразят. Те не искат да им простят патешкия нос. Пушенето, наднормено или недостатъчно тегло.

Грозна. Дебела. Кльощава.

И даже глупава.

Наркомани и изроди.

А омразата ни изяжда и изяжда всички нас отвътре. С нищо немотивирана, насочвана към всичко и всеки? Да! Но ние сме щастливи да „баннем“ някой, който, според нас прави нещо нередно.

Хектор Блейк е писал на Ейвън Симпсън, не защото много му се иска да стане приятел с убиеца на своята дъщеря. Не, разбира се. Той има нужда да спре да мрази, защото в противен случай омразата му щеше да го е изяде отвътре, като киселина. Тя ще отнеме неговия разсъдък, като остави в света неговата безумна човешка черупка. Блейк знае това и не го иска – и затова започва да търси в себе си силата да прости.

По този начин.

А ние не търсим, макар и в ситуации, които биха могли да бъдат по-малко страшни. И вместо да превъртате в главата си (или във Facebook, или в реалния живот) диалог с врага, който ни е обидил, не ни е разбрал, не се е обадил, пуши, не пуши, можете да напишете на някого “ Уважаеми N! Как сте? Поникнаха ли краставиците? “ Защо не?

Ние можем да запазим за себе си не само черупката. Просто защото тази поодрана кожа дълго време няма да издържи. Страшно е, все пак.